 |
25.03, Петък - 16:00, Дом на киното
|
|
|
|
|
|
|
|
ДЪРВО БЕЗ КОРЕН
ДЪРВО БЕЗ КОРЕН
A TREE WITHOUT ROOTS |
|
|
|
|
България,
1974, 86 мин, цветен |
|
 |
|
Приведен над дърво възрастен мъж привързва с лико поставения калем. Това е Гатьо. Той има една мечта – да опитоми дивата круша, да направи цветна пътека от плодни дръвчета към върха над селото. Когато умира жена му, той отива да живее при сина си в града. Шумът и динамиката на градския живот смущават стария човек. Снахата, която е актриса, се опитва да вникне в сложния душевен свят на стареца, но не може да му помогне. В големия град Гатьо търси човешки контакти, но среща безразличие. Адаптирането му към новата среда е невъзможно. Той напуска луксозния дом и се връща там, където напролет дивата круша ще направи цветната си пътека към върха. |
|
|
|
|
ХРИСТО ХРИСТОВ
ХРИСТО ХРИСТОВ
|
|
|
|
 |
Когато в края на 60-те години Христо Христов влиза в българското игрално кино с "Иконостасът" (1969), той има зад гърба си лекарски стаж, сценографски проекти, оперни постановки, национални награди за театрална режисура и специализация при Михаил Ром в студията "Мосфилм". Едва ли друг режисьор от неговото поколение се изявява така многостранно във всички изкуства. И едва ли има друг негов колега, който да е така официално честван и така официално заклеймен от тоталитарната власт. Филмът за пролетарския вожд Георги Димитров "Наковалня или чук" (1972) му донася "Златна роза" от Варненския фестивал и длъжността председател на Съюза на българските филмови дейци, а социалната драма "Една жена на 33" (1982) му навлича режисирани от партийната цензура медийна дискусия, публично порицание от професионалната общност и сваляне от председателския пост. Биографията му е биография на цяло поколение български кинематографисти, балансиращи между високите императиви на изкуството и унизителните условия на политическата конюнктура. Христо Христов брани достойнството си на творец, като отстоява кинематографичните стойности. "Иконостасът", "Последно лято", 1973 (Награда за чуждестранен режисьор в Атланта, САЩ, 1974, и Специална награда на журито на Фестивала на младото европейско кино в Тулон, Франция, 1975), и "Дърво без корен", 1974 (Първа награда във Варна, 1974), са еталони за артистизъм, реализирани въпреки и срещу догмите на соцреализма. Тези три филма утвърждават запазената марка на Христо Христов – характерния му метафоричен стил, и заедно с това поставят за пръв път в българското кино проблема за идентичността. Дирейки устоите на тази идентичност във връзките на човека с природата и традицията, режисьорът навлиза във все по-дълбоки измерения на човешката психика, отвъд налаганите от политическата конюнктура опростителство и догматизъм. Така стига до "Циклопът", 1976 (Диплом от Берлинале, 1977) – първия български филм, фокусиран изцяло върху вътрешния свят на човека, и до върховото си постижение "Бариерата", 1979 (Сребърен медал от МКФ Москва, 1979) – трагичната притча за преградите, които ни отделят от духовността и чистата красота. Краските се сгъстяват още повече в следващия му филм "Камионът" (1980), в който проблемът за бездуховното живуркане придобива конкретни социални измерения – ерозията на ценностите при залязващия тоталитаризъм. Опитът да заяви своя линия на "морално безпокойство" е неуспешен – "Една жена на 33" (1982) е повод за репресии срещу него и удобен претекст за сплашване на непокорните интелектуалци. Следват пробите му в границите на позволеното: "Събеседник по желание" (1984), "Характеристика" (1986), "Тест '88" (1989) и документални филми за изкуство. Промените от началото на 90-те години го вдъхновяват да продължи да работи активно за българското кино – начело на Комисията за игрално кино към НФЦ (1995-1999), като председател на Обществения съвет за кино (1999) и като професор в НАТФИЗ. Игралният му "опит за покаяние" е "Суламит" (1997). Получава международно признание и за документалистика – "Сребърен витяз" от Минск '96 за "Не се предавай (Dum spiro spero)" (1995): филм, посветен на художника Златю Бояджиев и певеца Борис Христов. Един от най-награждаваните в чужбина български режисьори, Христо Христов е първият българин, избран за член на Европейската филмова академия – признание за амбицията му да прави българско кино отвъд бариерите на естетическия провинциализъм.
Ингеборг Братоева |
|
|
|
|
|
