English | Български | Пишете ни 
Фест 2005 Филми Прожекции Жури Награди Новини Отзиви Гости Галерия Организатори За нас
21.03, Понеделник - 16:00, Дом на киното
Режисьор:  Христо Христов
Христо Христов - Ретроспектива
Бариерата
Дърво без корен
Една жена на 33
Иконостасът
Последно Лято

ИКОНОСТАСЪТ
ИКОНОСТАСЪТ
THE ICON STAND
България, 1968, 95 мин, цветен

Краят на ХIХ в. В малък град от западните покрайнини пристига резбарят Рафе Клинче. Той трябва да направи иконостасът в новата църква. Настаняват го в дома на Глаушеви. Рафе Клинче се влюбва в дъщеря им Катерина. Иконостасът напредва бавно. Лазар, братът на Катерина, кара художника да побърза, но Рафе го изненадва с вест, че иска да се ожени за Катерина, която е бременна. Майката – Султана, заставя момичето да пометне. Катерина умира. Рафе е отчаян. В градчето назрява недоволство срещу духовното потисничество на гръцките владици. Арестувани и изтезавани са попът, Лазар и Рафе. След време иконостасът е готов. На него Рафе е изобразил сцени от народния бит. Младите го харесват, но старите го смятат за ерес. Художникът отново тръгва на път – самотен със своето изкуство и мъка.

ХРИСТО ХРИСТОВ
ХРИСТО ХРИСТОВ
Когато в края на 60-те години Христо Христов влиза в българското игрално кино с "Иконостасът" (1969), той има зад гърба си лекарски стаж, сценографски проекти, оперни постановки, национални награди за театрална режисура и специализация при Михаил Ром в студията "Мосфилм". Едва ли друг режисьор от неговото поколение се изявява така многостранно във всички изкуства. И едва ли има друг негов колега, който да е така официално честван и така официално заклеймен от тоталитарната власт. Филмът за пролетарския вожд Георги Димитров "Наковалня или чук" (1972) му донася "Златна роза" от Варненския фестивал и длъжността председател на Съюза на българските филмови дейци, а социалната драма "Една жена на 33" (1982) му навлича режисирани от партийната цензура медийна дискусия, публично порицание от професионалната общност и сваляне от председателския пост. Биографията му е биография на цяло поколение български кинематографисти, балансиращи между високите императиви на изкуството и унизителните условия на политическата конюнктура. Христо Христов брани достойнството си на творец, като отстоява кинематографичните стойности. "Иконостасът", "Последно лято", 1973 (Награда за чуждестранен режисьор в Атланта, САЩ, 1974, и Специална награда на журито на Фестивала на младото европейско кино в Тулон, Франция, 1975), и "Дърво без корен", 1974 (Първа награда във Варна, 1974), са еталони за артистизъм, реализирани въпреки и срещу догмите на соцреализма. Тези три филма утвърждават запазената марка на Христо Христов – характерния му метафоричен стил, и заедно с това поставят за пръв път в българското кино проблема за идентичността. Дирейки устоите на тази идентичност във връзките на човека с природата и традицията, режисьорът навлиза във все по-дълбоки измерения на човешката психика, отвъд налаганите от политическата конюнктура опростителство и догматизъм. Така стига до "Циклопът", 1976 (Диплом от Берлинале, 1977) – първия български филм, фокусиран изцяло върху вътрешния свят на човека, и до върховото си постижение "Бариерата", 1979 (Сребърен медал от МКФ Москва, 1979) – трагичната притча за преградите, които ни отделят от духовността и чистата красота. Краските се сгъстяват още повече в следващия му филм "Камионът" (1980), в който проблемът за бездуховното живуркане придобива конкретни социални измерения – ерозията на ценностите при залязващия тоталитаризъм. Опитът да заяви своя линия на "морално безпокойство" е неуспешен – "Една жена на 33" (1982) е повод за репресии срещу него и удобен претекст за сплашване на непокорните интелектуалци. Следват пробите му в границите на позволеното: "Събеседник по желание" (1984), "Характеристика" (1986), "Тест '88" (1989) и документални филми за изкуство. Промените от началото на 90-те години го вдъхновяват да продължи да работи активно за българското кино – начело на Комисията за игрално кино към НФЦ (1995-1999), като председател на Обществения съвет за кино (1999) и като професор в НАТФИЗ. Игралният му "опит за покаяние" е "Суламит" (1997). Получава международно признание и за документалистика – "Сребърен витяз" от Минск '96 за "Не се предавай (Dum spiro spero)" (1995): филм, посветен на художника Златю Бояджиев и певеца Борис Христов. Един от най-награждаваните в чужбина български режисьори, Христо Христов е първият българин, избран за член на Европейската филмова академия – признание за амбицията му да прави българско кино отвъд бариерите на естетическия провинциализъм.
Ингеборг Братоева
© 2001 - 2005 продуцентска къща "Арт Фест" Концепция - created by